На втория ден от фестивала – 12 май, в салона на шуменския театър, ТМЦ - Кърджали представи спектакъла "Деца на света" от Стефан Цанев - социална трагикомедия за разпада на традиционното семейство в контекста на съвременния глобализъм.
"Всички събития по време на фестивала и тази година бяха проследени от Анита Ангелова и Десислава Василева - студентки в НАТФИЗ "Кр. Сарафов", специалност "Театрознание и театрален мениджмънт". В Бюлетина на фестивала е публикувана и рецензията за спектакъла на кърджалийския театър през авторския поглед на Десислава Василева.
"Пиесата на Стефан Цанев излиза на бял свят през 2011 г., а актуалността й десетилетие по-късно е непокътната... Колко ли български деца ще хвръкнат по света през 2022? Децата на света са онези рожби, които не познават отечеството си, които забравят майчиния си език, които са тръгнали по сивите и кални пътища на света, за да дирят митичното щастие и успех. А къде са родителите на тези деца? Забравени в някое безименно село, на някой отдалечен кръстопът, където времето е спряло и единственото, което непрестанно се движи са отминаващите автомобили.
Актьорите Анна Петрова, Любомир Фърков и Адриана Кънчева застават не само като олицетворение на своите персонажи, а и като самите себе си. Върху мръснобелите напукани стени на гостилницата "БЪЛГАРИЯ" се прожектират записи на актьорите, които споделят своето мнение относно масовата емиграция на младото българско поколение. Всеки един от тях разказва своята лична история, превръщайки текста на Цанев в едно своенравно общо оплакване, но и лъч светла надежда. Надежда за промяна, която ще осмисли чакането от Великден до Коледа, ще пребори небивалиците на съвременния политик, ще победи мизерията и глада.
Цялото представление се опира до един пагубен и омагьосан кръг на вечното очакване на родителите да зърнат рожбите си... Вечното и непрестанно очакване на личност, която никога няма да се появи не е ново явление в драматургията. Бекет запознава театралите с този феноменален сюжет през изминалия век. Цанев извлича това очакване от "В очакване на Годо", но го обвързва с българската действителност – пустинята е незнайно и опустяло село, чийто единствени обитатели са възрастна двойка, една проститутка и един стар лаптоп втора ръка. Въпреки тази поставена "конкретика", в лицето на обезлюдялото селце може да се впише всеки град, в очите на възрастната двойка могат да се поставят множество родители, чакащи Годо – разпръснатите като мъниста деца на България.
„Знаеш ли кой е най-страшният знак, че една държава загива? Когато децата й започнат да бягат от нея като от потъващ кораб. По-страшно е от война."...